Не на профилактичен преглед, а на премиера на новата си книга покани десетки приятели и почитатели известният хирург Венцислав Росманов. Началникът на Клиниката по ортопедия и травматология “Св. Панталеймон” в Плевен е изкушен от поезията и в навечерието на Коледа представи сборника “Вълча песен” (изд. „Захарий Стоянов”) в Националната библиотека “Св. св. Кирил и Методий”. Сред почетните гости бяха вицепрезидентът Илияна Йотова, писателят акад. Антон Дончев, културологът проф. Иван Маразов, директорът на НБКМ доц. д-р Красимира Александрова, политикът Найден Зеленогорски, певицата Силвия Кацарова и др.
“Поезията на възторженото страдание” – така издателят Иван Гранитски определя поезията на доц. Росманов. Ето и част от словото на литературния критик по повод премиерата на “Вълча песен”:
“Талантливият човек е талантлив във всичко. Ако е творец, създаденото от него е ярко, оригинално и неподдаващо се на епигонски подражания. Ако е учен, не каканиже като хилядите мързеливци, които се подвизават в безброй научни институти и за 30–40 години успяват да напишат едва две-три рецензии, за да се домогнат до титлата доцент. Ако е лекар, той не забравя клетвата на Хипократ и не се превръща в търговец в Храма, както значителна част от днешните.
Венци Росманов е лекар хирург, за когото казват, че има златни ръце. Парадоксално е, че човек с такава сурова професия, заобиколен от сутрин до вечер от мъки, страдания, кръв, болести и смърти, притежава толкова чиста, невинна и красива поетична душа. Преди десет години издателство “Захарий Стоянов” публикува първата му стихосбирка с показателното заглавие “Аз не живея от поезия”. Заглавието се роди, повлияно от програмното му стихотворение “Избор по принуда”. В него той заявява:
“Аз не живея от поезия.
Достатъчно са ми проблемите.
Животът ми не ме е глезил
и всеки ден му мъкна бремето.”
Десет години по-късно издателството поднася на читателите новата книга на удивителния човек Венци Росманов – “Вълча песен”. Освен познатите ни вече драматични лирически изповеди, тя съдържа и няколко текста, които могат да бъдат определени като философско-есеистични размишления за свръхпредназначението на Човека, за избора на свободната воля и за кармичната предопределеност на човешкия живот (…)
Авторът прилича на вълк единак. Стихът му сякаш е дълбан с длето, а не изписван с перо:
“Мен музата ме сварва мрачен.
Сърцето ми без свян разкъсва.
И ме притиска да заплача.
Сега не мога. Твърде късно е.”
(…) Втората част на книгата предлага фрагменти, в които виждаме интересно съчетание на чувство за хумор, понякога използване на сардоничното, гротеската и параболата като словесни фигури, които изразяват отхвърлянето, неприемането, отстракирането на философията на преклонената главица (чиято глава остра сабя не сече), бруталния конформизъм на нашето време, нагаждането, подлизурството пред силните на деня. (…) Третия раздел на книгата авторът е нарекъл “Вътрешни рими”. Той разсъждава за властта, за неблагодарността и непочтеността, за България, която за пореден път през последните години е на драматичен кръстопът (…) “Вълча песен” е една от малкото книги в днешната българска литература, която хваща мислещия човек за гърлото, не му позволява да бъде безучастен, с лениво и заспало съзнание и вслушан в лъстивата песен на съвременните политически сирени.”
Фотограф: Стефан Рангелов